Откровеността е една от главните ми характерни черти и затова, прямо ще си призная, че откакто се познавам не съм предявявал моделски претенции. Нали, разбира се, отдавна съм увлечен откъм всякакъв тип изкуство, изкуствознанието и по-конкретно в това число – фотографията. Или изобщо улавянето на някаква тематика, мотив или идея, комуникирани изцяло от човешката същност. Сложно е. Нравят ми се двусмислени неща в съответната категория. 
Реална възможност да съм активно ангажиран в тази сфера се откри, когато моя понастоящем бивша колежка ми отправи поканата от името на фотограф на Alia Models, да отида на пробна фотосесия. Бях ужасно скептичен към сериозността на поканата, и си мислех, че е просто някакъв майтап. Но, вземайки под внимание творческата ми натура (и разубежденията на останалите ми колеги), реших да се пробвам. И въпреки убеждението си, че модели стават хора родени с, знаех ли, извънземни качества и таланти, аз успях да надмогна себеотрицанието и да поема по една нова, но и сякаш, предначертана за мен пътека. Отпреди ми е било натяквано от близки и познати, как трябва да се пробвам за фотомодел и честно казано, нямаше да откликна по-различно на това неочаквано предложение от начина по който отговарях на тези коментари – с изключителна доза самоирония и дори отказ, ако не бях в процес на нещо сходно до себеопознаване.
Случи се месеци след като се изнесох. В чужд град на всичкото отгоре. Бях завършил гимназия съвсем наскоро. Преследвах изпитание в опит да намеря насока на битието си. Намерих го под формата на това да се хвърля с главата надолу в живота на собствени начала. Като клоняща към интровертност и комфорт личност, прекрачването на праговете ми дойде с това да трябва да си давам по-голяма заслуга за определени неща. Смятам, че важна част от процеса на себеопознаването е да поддържаш релативно позитивна самооценка, или поне да избягваш негативна такава. Намирам за изключително трудно понякога, особено като трябва да възхвалявам това което върша ежедневно.
Важно е да спомена обаче, как понякога затваряме широко отворени врати към живото-променящи възможности и нови преживявания, като пренебрежително си казваме „Кой съм аз, че да се пробвам даже?“.
Пример, който искрено се надявам да резонира с Вас: значителна част от вътрешния ми наратив се върти около израстване и прогрес – особен дял от личностните ми постиженията бяха етикетирани като несъществени до даден момент, само защото имах нагласата, че трябват да бъдат оценявани и от други. Научих се да правя разграничението, въпреки това внушение. 
Според мен, цялото това търсене на одобрение се корени от свят, който все повече предразполага към отчуждение. С риск да прозвуча като изтъркана плоча, вече взаимодействаме с екрана повече, отколко с хората, с които уж контактуваме. Получаваме нужното количество социализация от комфорта на домовете си, но дали не е просто симулирана?
Губи се есенцията на реалната човешка интеракция, и се озлобяваме вследствие на липсата на пълен контекст. Можем да поръчваме храна, да водим социален живот и професионална кариера, без да напускаме къщите си и както би се предположило, не ни задоволява. Непълноценно е. Самият аз се опитвам да се изкарам от тази покварена дупка, но както споменах, пост-епидемичната обстановка ни предразполага към този начин на живот, за жалост.
С Ейма успяхме да сътворим нещо, вдъхновено точно от подтискащата самота и меланхолия, която ни спохожда от въпросното отчуждение. Ще оставя коментара на нея.
“Не съм от хората, които помнят имена и за това не мисля, че е нужно да се представям тържествено. Хората, които след прочетеното и видяно тук, придобият интерес, нека се запознаят с мен по- отблизо. Главната причина да се занимавам с фотография е, че тя ми дава възможността да покажа света през моята призма. А моят свят не е само външните явления и фактори, но и тези вътре в мен.” 
“Последните години се обърнах повече навътре, в търсене на себе си. Опитвайки се да вървя към най-доброто “Аз” се сблъсквам с редица въпроси, ситуации и чувства. Фотографията се появи точно, когато имах нужда от средство, с което да изразя себе си и да бъда разбрана. Обожавам да запаметявам различни периоди от пътя ми, именно чрез концепции, съдържащи чувства и емоции.”
“В този период имах нужда да разкажа, споделя и продължа. Студените месеци ни карат да се затворим и да погледнем навътре. Доста често по този начин се отваряме към проблемите ни, а ние вместо да ги приемем и след това решим, се затваряме в тях, с тях.” “Точно тук идва ролята на фотографията, в моят случай. Разказвам историята си и вече се чувствам свободна да продължа напред. Всеки знае колко по-леко ни става, когато споделим, нали? Е, това е моят начин на споделяне и винаги работи. Харесва ми, когато хората, с които работя ми дават свобода и оставят концепциите в мои ръце. А, в Кайо видях помощта, която ми е нужна за тази история. Историята, в която попада всеки един от нас, а именно – самотата.” 
“Няма случайни неща и винаги се оставям на съдбата, за да ме отведе там, където трябва. Така намерих и локацията- тази самотно оставена къщичка, по средата на нищото. В мига, в който я видях знаех, че това е мястото и кадрите вече бяха в съзнанието ми.”
“Работата с Кайо беше истинско удоволствие, най-вече, защото двамата знаехме точно какво искаме да разкажем. И тук идва въпросът ми към вас – кое е нещото, което задвижва потока на действие вътре у вас, дори и през най- големите бури?”
"...небето в тези моменти, сякаш се превръща в предвестник на нашето прераждане, предава ехото на онези бури, от които възникнахме."
- Виктор Астафьев
Автори: Емилия Будинова и Калоян Илиев @kauojan
Модел: Кайо @aliamodelsagency
Фотографии: Емилия Будинова / @eima.photography
